Делю Войвода

В годините на турското робство хайдутството в Родопската област има широка изява като единствено възможната за момента форма на борба срещу чуждия национален гнет и насилствените помохамеданчвания. До нас са достигнали имената и подвизите на Делю войвода от Златоград, Ангел и Мирчо войвода от Райково, Димо войвода от Устово, Велко войвода от Левочево, Грудьо войвода от Девин и много други, които бранели родопското население от посегателствата на османлиите. Хайдушките дружини непрекъснато кръс­тосвали планината, поддържали духа, укрепвали вя­рата, наказвали насилниците. Населението разчитало на хайдутите, подкрепяло ги в борбата им. Затова и в този край са запазени, предават се от поколение на поколение толкова много предания, хайдушки и рево­люционни песни. Те се пеели в миналото, пеят се и се­га от българите в Родопите без разлика на верското им изповедание.

Преданията разказват, че един от най-прочутите и ле­гендарни родопски хайдути е Делю войвода. Произ­хождал от крайно бедно семейство, занимаващо се с абаджийство, гайтанджийство и бояджийство. Усвоил за­наята още в детските и юношеските години, той скитал от град на град, от село на село, за да търси работа и припечелва коравия залък хляб за себе си и за възрастните си родители. Голямата сиромашия му попречила да завърши дори килийното училище. Преданията и легендите опре­делят Делю като голям юнак - буен и непокорен по ха­рактер, но изключително честен, непримирим, трудолю­бив и издръжлив. Много млад бил, но разбирал, виждал откъде идва злото. Начело на своята вярна дружи­на, Делю се появява винаги там, където българи и си­ромаси трябвало да бъдат защитени от насилията на поробителите. Постепенно самият той се превърнал в легенда, станал опора за поробени и угнетени, страши­лище за злосторници и безчинници. За него признател­ното население е изпяло едни от най-хубавите си пес­ни, създало и предало на следовниците много преда­ния и легенди. Според тях Делю бил бърз и лек като птица, със сила необикновена, куршум не го хващало. Успели да го убият чрез измама, като взели негова сре­бърна монета, от която отлели куршум. Именно този куршум го настигнал и сложил край на живота му. Убийството станало на Велики петък. Казват, че ка­мъкът, върху който паднал Делю, бил пренесен в дво­ра на църквата „Св. Богородица". На този пръв Делюв паметник се покланяли богомолците пред и след служба. В Даръдере Делю имал три сестри. Турците искали да потурчат, почернят момичетата и за да за­щити сестрите си и вярата на другите българи, той станал хайдутин.

На името и делото на Делю войвода са посветили мисъл и слово родопските класици Христо Попконстантинов, Стойо Шишков и Васил Дечев. От личността му се интересуват видните български писатели Николай Хайтов и Станислав Сивриев. С дейността му са се занимавали историци, народоведи и краеведи. Делото му е вдъхновявало и будило интереса на местната об­щественост, на много местни краеведи, които са извър­шили, значителна проучвателска работа. И все още има какво да се научи, какво да се осмисли, все още не е направено всичко за популяризирането му, за из­ползване на събраните материали в патриотичното въз­питание, за укрепване на националното самосъзнание на днешното поколение. Един от първите, които пишат за Делю войвода (Даръдеренският юнак Делю войвода - Капасъзина- в. Тракия, № 280-281, 1929), е Георги П. Марков. В статията си той разказва много случки от живота на войводата. За съжаление авторът се е опирал преди всичко на легендите и преданията и статията му е слаба откъм фактологичната страна. По-късно Никола Примовски прави пълно проучване на живота и дей­ността на Делю войвода. Материалите са публикува­ни в Известия на ТНИ, 1965г. („Делю войвода от родопската народна песен") и книгата „Байряко зелен и червен". 1979 г. Вниманието на Никола Примовски е насочено към хайдушките народни песни. В тях той търси облика на легендарния войвода, историческите условия на борбата. В работата задълбочено са про­учени всички източници, исторически и архивни, пре­данията, легендите. Авторът счита, че Делю войвода е един от най-популярните родопски хайдути, живял й действувал в Родопска област след първото масово помохамеданчване -втората половина на XVIII век.

Че Делю войвода е родом от Златоград, доказват най-напред песните - всички имена на хора, местности, реки, върхове са свързани със Златоградския край, а и най-разпространени са пак тук. Източниците не датират точно времето на дейността му - според, едни края на XVII век, други ;- XVIII век. Но в това, че подвизите на Делю войвода са действи­телна историческа правда, никой не се съмнява. А спо­ред, легендите и преданията Делю войвода е бил из­ключителна личност. Той се славел навред със своите ловкост и бързина, решителност и твърдост, умение да излезе от тежко положение. Разказва се, че още като дете той бил даден калфа при вуйчо си, терзия в Енидже, Беломорско. Веднъж вуйчото го помолил да донесе новите му дрехи от Златоград, за да иде на другия ден на черква. Било срещу Великден, а Енидже отстояло на 80 км от Златоград. Момчето отишло и се върнало за една нощ. Освен дрехите, то донесло и питка, която била още топла. Харесал го вуйчото, ала, за да си няма разправии с турците, да не стане някоя беля, решил да го, отпрати от Енидже. Делю отишъл да аргатува на Кузубския бей. Там той се сближил с българите от гюмюрджинските села Манастир и Сачанли и започнал да събира дружина. Намерили се смелчаци, приели оръжието (Делю го бил „доставил" от бейските конаци) и четата започнала да се появява там, където българите били притеснявани и измъчвани. Пристигал винаги неочаквано, наказвал виновниците и Изчезвал. Турците се заканвали да го хванат, да го убият, но все не успявали да сторят това.

Научил за страшните золуми в Даръдере, Делю събрал своите отбор юнаци и тръгнал за там. Спрял На връх Костадин. Хабер до даръдеренските, аяне и кабадалии за жестока разправа, ако посегнат на близките му и българите сиромаси, бил вече изпратен. И Турците се изплашили, спрели за известно време золумствата си.

И в песните, и в преданията се говори за страха, който Делю и дружината му всявали сред турските душмани, за обичта и подкрепата на поробените и угнетените. Те му носели новините, те го снабдявали с храна, те то криели, ако се наложи. Хората вярвали, че него и дружината му „куршум ги не фата ..." .

    

Любовта и преклонението си населението от Златоградско и Родопите пресътворило в песни, в легенди. Пеели и разказвали не само за юначеството, но и за любовта на Делю към красавицата Гюлсюме. Тя му била и вярна изгора, и незаменима спътница в борба­та. Мохамеданската вяра не пречела нито на любовта им, нито на изпълнението на