Добре дошли в Златоград!

                                          

Екотуризъм

Община Златоград предлага чудесни възможности за развитие на селски и еко - туризъм. Неповторима природа, явяваща се уникално съчетание от чист планински въздух, воден ресурс, планински и скален масив, изключително запазено биологично разнообразие, непокътнати и до момента природни местообитания за редица защитени  растения и животни са едно от най-големите богатства на общината.

• Редки растения: диви орхидеи, пролетното ботурче, джела, планинско кокиче, родопското подрумиче и много други.
• Животински свят: характерни видове за централния високопланински фаунистичен район - редки птици, влечуги и земноводни.

По Закона за защитените територии е открита процедура за проучване и обявяване на защитени зони на територията на общината.

Общината разполага и с изградени еко-пътеки и велоалеи, подходящи за любителите на здравословния начин на живот.

Екопътека "Света Неделя" (Златоград - Параклис "Св. Неделя")

Дължина на екопътеката - 12 км. Продължителност - 3 часа. Денивелация -около 400 метра. Обозначение - синя маркировка и дървени табели.
Началото на маршрута е Воденицата (Тепавицата) в Златоград - най-атрактивният обект на етнографския комплекс. (Включва три традиционни съоръжения: валявица (Дъща), тепавица и воденица (Караджейка). В механата "При воденицата" може да се опитат специалитетите на златоградската кухня, сред които качамак от прясно мляно брашно, пататник и клин. По маршрута минавате през чешма с място за отдих, Вила Бошнаков, Бункер (защитено съоръжение), "Тъмната гора", втора чешма с място за бивак, място с панорамен изглед, отклонение за село Старцево и местността "Белото камене" (най-голямото по българските земи тракийско светилище на Бога Слънце), брезова горичка, пресичане на пътя за село Пресока - вили Белотекс" и "ДАП". Крайна точка - връх "Св. Неделя", висок 865м. От него при хубаво време и с повече късмет, може да се види най-високият връх на остров Самотраки в Гърция и Бяло море.

Екопътека "Еко-ехо" (Златоград - вила "Белотекс")

Дължина на екопътеката - 10 км. Продължителност - 2 часа и 30 минути. Обозначение - сива маркировка и дървени табели.Маршрутът тръгва от Съдебната палата в Златоград. Преминава през чешма на физкултурника и стрелбище, вилна зона, място за отдих с Орнитологичен кът, "Бърчината", Защитено дърво "Вековният кестен" (Castanea sativa, на 278 години, най-старият в Смолянска област), място за отдих, пресечен дол, местност "Дъбето" (вековна дъбова гора), чешма и място за почивка, вилна зона, лещак, овощни градини. Крайна точка на пътеката е вила "Белотекс".

Намира се високо в планината, заобиколена от красотата на Родопа планина.

Предлага отлична почивка от шума на големия град и наслада от чистотата и свежестта на планината, 28 легла, механа, столова, кът за забавления.

Екопътека "Планинска прегръдка"

Дължината й е 4 км. Продължителност на маршрута - около 2 часа. Маркирана е с указателни табели. Започва от паркинга на нощен клуб "Диана". Преминава през широколиста гора. По протежението на пътеката има множество чешми с кристално чиста вода, до някои от които има места за отдих.
Екопътеката продължава на юг до самотна скала, наречена "Чуката", която може  да изкачите или да заобиколите.

От скалата се разкрива великолепна гледка и в североизточна посока град Златоград се вижда като на длан.

След 200 м. стигате до параклиса "Св. Атанас", разположен сред прохладна горичка. На този връх е открито находище от тетрадрахми, от началото на нашата ера, изобразяващи олимпийски игри. Предполага се, че на това място е имало древна крепост.

Екопътека "По стъпките на Делю Хайдутин"

Надморската височина варира между 250 и 700 метра. Екопътеката следва легендата, която разказва как Делю хайдутин достигал до връх Костадин, където се криел от турските войски. Екопътеката тръгва от Златоград, в местността "Военната градина", минава покрай извор Буньов вриз. Продължава по асфалтиран път, около 200 м. От там поемате по планинска пътека сред девствени гори, където доскоро рядко е стъпвал човешки крак. Стигате до кладенеца, създаден по време на османското владичество, където най-известният хайдутин Делю войвода е посядал с четата си да пие от кристално чистата вода след страховити и тежки битки с бюлюкбашията. Оттам екопътеката достига до местността Св. Илия (650 м. надморска височина), където има място за бивак и беседка. Екопътеката дава възможност да видите на късо разстояние много различни релефни феномени, вековни дървета и над 200 вида интересни растения. Своеобразен феномен е наличието на букови дървета само на 350-400м надморска височина.

Екопътеките са маркирани от Община Златоград. По екопътеките има пейки, масички и кошчета за боклук, което ще направи пребиваването ви в планината приятно.

В Златоград има изградени и три велопътеки като велосипеди можете да наемете от Туристически информационен център в Стария град на Златоград. Велосипедите са 35 - нови, леки и модерни, закупени от Общината със средства по програма ФАР.

Велоалея "Връх св. Атанас"

Дължина 3 км. Започва от ул."Горски пътник" в Златоград, преминава по открит горски път, покрай красиви местности и вековни гори, през параклиса "Свети Атанас" и завършва при връх "Свети Атанас".

В участък от 800 м преди върха се слива с екопътека "Планинска прегръдка".

Велоалея "Язовир Златоград"

Дължина 2 км. Започва от ул."Беловидово" в Златоград, в близост до Римския мост (паметник на културата) и преминава изцяло по път с асфалтобетонова настилка.

По цялото трасе има монтирани указателни табели, стълбове със стрелки и съдове за отпадъци. Поставена е дървена беседка и е ремонтирана крайпътна чешма.

Велоалея "Златоград - Св. Неделя - Старцево - Тракийско светилище "Белите камъни"

Дължина 8 км. Започва от сградата на ЗММ в Златоград, преминава по открит селскостопански път, стига до вила "Белотекс", след което продължава към село Старцево и стига до тракийското светилище "Белите камъни". В участък преди връх "Св. Неделя" се слива с екопътека. Пътят е със средна ширина 2 метра.

Монтирани са дървени пейки,указателни табели, стълбове със стрелки и съдове за отпадъци. Поставен  е навес в местността "Белото камене", и е изградено огнище (барбекю).

Традиционни родопски ястия

Пататник

Замесваме твърдо тесто с вода и 1 яйце. Разточваме три кори с големината на тавичката, в която ще приготвяме пататника и ги оставяме леко да засъхнат. Отделно на ситно ренде настъргваме 1 кг предварително измити и обелени картофи, към които прибавяме 100 гр натрошено сирене, 1 чаена чаша изчистен и измит ориз, 1 чаена лъжичка стрит сух джоджън, щипка черен пипер, 3-4 супени лъжици олио. Сместа се разбърква добре. На дъното на тавата се слага масло или олио и се разстила първата кора. Върху нея се разстила също от плънката, слага се втората кора - поръсва се с останалата плънка и накрая се слага третата кора, поръсва се с мазнина и се слага да се пече върху печката. Когато се опече отдолу се обръща на по-голям поднос и се връща в тавата, за да се опече и от другата страна. След като се опече, покриваме, за да омекнат корите. След около 10-15 минути нарязваме пататника на парчета и поднасяме с айран.

Булгур

Това ястие се приготвя главно при махленски курбани и други религиозни обреди. Според преданията, колкото повече съставки участват, толкова е по-вкусно. В златоградския край булгурт се приготвя главно от пъстър боб, смляна на едро царевица и добавка от печени овчи или телешки кости, пъстърма, кавърма, орехови ядки, сухи дренки и други.

В голяма тенджера се слага предварително накиснатият за 5-6 часа в солена вода фасул и смленият на хромел (ръчна мелница) булгур, така също и накиснатите предварително във вода кости. Всичко се залива със студена вода и се вари до пълното им сваряване. Преди да се свали ястието от огъня се слагат подправките. Сервира се топъл или студен.
За това ястие се говори, че отваря апетит, но с него никога не се преяжда.

Сърми с лозов лист

В подходящ съд слагаме изчистен и измит 300 гр ориз. Към него прибавяме нарязани на ситно една глава кромид лук, 3 домата - на кубчета, 2 малки картофа - настъргани на ситно ренде, сол, черен пипер и копър. Заливаме сместа с 6-7 супени лъжици олио, добавяме една чаена лъжичка червен пипер и разбъркваме добре. Във вряща, леко подсолена вода попарваме лозови листа в количество по преценка за приготвената плънка и след като изстинат в тях слагаме плънката и завиваме, колкото се може по-малки сърмички. Нареждаме сърмичките прави в тенджера, заливаме ги с разтопено масло и разреден доматен сок с вода и варим на тих огън до пълното сваряване на ориза. Поднасяме в порционни чинии, подредени красиво на пирамида.

Клин

300 гр. сварен ориз, 2 яйца и 200 гр. сирене се забъркват добре. Сместа се изсипва върху точена кора и се завива с друга кора. Пече се в тава от едната страна. След изпичане на долната кора се обръща и отново се пече.

Делю Войвода

В годините на турското робство хайдутството в Родопската област има широка изява като единствено възможната за момента форма на борба срещу чуждия национален гнет и насилствените помохамеданчвания. До нас са достигнали имената и подвизите на Делю войвода от Златоград, Ангел и Мирчо войвода от Райково, Димо войвода от Устово, Велко войвода от Левочево, Грудьо войвода от Девин и много други, които бранели родопското население от посегателствата на османлиите. Хайдушките дружини непрекъснато кръс­тосвали планината, поддържали духа, укрепвали вя­рата, наказвали насилниците. Населението разчитало на хайдутите, подкрепяло ги в борбата им. Затова и в този край са запазени, предават се от поколение на поколение толкова много предания, хайдушки и рево­люционни песни. Те се пеели в миналото, пеят се и се­га от българите в Родопите без разлика на верското им изповедание.

Преданията разказват, че един от най-прочутите и ле­гендарни родопски хайдути е Делю войвода. Произ­хождал от крайно бедно семейство, занимаващо се с абаджийство, гайтанджийство и бояджийство. Усвоил за­наята още в детските и юношеските години, той скитал от град на град, от село на село, за да търси работа и припечелва коравия залък хляб за себе си и за възрастните си родители. Голямата сиромашия му попречила да завърши дори килийното училище. Преданията и легендите опре­делят Делю като голям юнак - буен и непокорен по ха­рактер, но изключително честен, непримирим, трудолю­бив и издръжлив. Много млад бил, но разбирал, виждал откъде идва злото. Начело на своята вярна дружи­на, Делю се появява винаги там, където българи и си­ромаси трябвало да бъдат защитени от насилията на поробителите. Постепенно самият той се превърнал в легенда, станал опора за поробени и угнетени, страши­лище за злосторници и безчинници. За него признател­ното население е изпяло едни от най-хубавите си пес­ни, създало и предало на следовниците много преда­ния и легенди. Според тях Делю бил бърз и лек като птица, със сила необикновена, куршум не го хващало. Успели да го убият чрез измама, като взели негова сре­бърна монета, от която отлели куршум. Именно този куршум го настигнал и сложил край на живота му. Убийството станало на Велики петък. Казват, че ка­мъкът, върху който паднал Делю, бил пренесен в дво­ра на църквата „Св. Богородица". На този пръв Делюв паметник се покланяли богомолците пред и след служба. В Даръдере Делю имал три сестри. Турците искали да потурчат, почернят момичетата и за да за­щити сестрите си и вярата на другите българи, той станал хайдутин.

На името и делото на Делю войвода са посветили мисъл и слово родопските класици Христо Попконстантинов, Стойо Шишков и Васил Дечев. От личността му се интересуват видните български писатели Николай Хайтов и Станислав Сивриев. С дейността му са се занимавали историци, народоведи и краеведи. Делото му е вдъхновявало и будило интереса на местната об­щественост, на много местни краеведи, които са извър­шили, значителна проучвателска работа. И все още има какво да се научи, какво да се осмисли, все още не е направено всичко за популяризирането му, за из­ползване на събраните материали в патриотичното въз­питание, за укрепване на националното самосъзнание на днешното поколение. Един от първите, които пишат за Делю войвода (Даръдеренският юнак Делю войвода - Капасъзина- в. Тракия, № 280-281, 1929), е Георги П. Марков. В статията си той разказва много случки от живота на войводата. За съжаление авторът се е опирал преди всичко на легендите и преданията и статията му е слаба откъм фактологичната страна. По-късно Никола Примовски прави пълно проучване на живота и дей­ността на Делю войвода. Материалите са публикува­ни в Известия на ТНИ, 1965г. („Делю войвода от родопската народна песен") и книгата „Байряко зелен и червен". 1979 г. Вниманието на Никола Примовски е насочено към хайдушките народни песни. В тях той търси облика на легендарния войвода, историческите условия на борбата. В работата задълбочено са про­учени всички източници, исторически и архивни, пре­данията, легендите. Авторът счита, че Делю войвода е един от най-популярните родопски хайдути, живял й действувал в Родопска област след първото масово помохамеданчване -втората половина на XVIII век.

Че Делю войвода е родом от Златоград, доказват най-напред песните - всички имена на хора, местности, реки, върхове са свързани със Златоградския край, а и най-разпространени са пак тук. Източниците не датират точно времето на дейността му - според, едни края на XVII век, други ;- XVIII век. Но в това, че подвизите на Делю войвода са действи­телна историческа правда, никой не се съмнява. А спо­ред, легендите и преданията Делю войвода е бил из­ключителна личност. Той се славел навред със своите ловкост и бързина, решителност и твърдост, умение да излезе от тежко положение. Разказва се, че още като дете той бил даден калфа при вуйчо си, терзия в Енидже, Беломорско. Веднъж вуйчото го помолил да донесе новите му дрехи от Златоград, за да иде на другия ден на черква. Било срещу Великден, а Енидже отстояло на 80 км от Златоград. Момчето отишло и се върнало за една нощ. Освен дрехите, то донесло и питка, която била още топла. Харесал го вуйчото, ала, за да си няма разправии с турците, да не стане някоя беля, решил да го, отпрати от Енидже. Делю отишъл да аргатува на Кузубския бей. Там той се сближил с българите от гюмюрджинските села Манастир и Сачанли и започнал да събира дружина. Намерили се смелчаци, приели оръжието (Делю го бил „доставил" от бейските конаци) и четата започнала да се появява там, където българите били притеснявани и измъчвани. Пристигал винаги неочаквано, наказвал виновниците и Изчезвал. Турците се заканвали да го хванат, да го убият, но все не успявали да сторят това.

Научил за страшните золуми в Даръдере, Делю събрал своите отбор юнаци и тръгнал за там. Спрял На връх Костадин. Хабер до даръдеренските, аяне и кабадалии за жестока разправа, ако посегнат на близките му и българите сиромаси, бил вече изпратен. И Турците се изплашили, спрели за известно време золумствата си.

И в песните, и в преданията се говори за страха, който Делю и дружината му всявали сред турските душмани, за обичта и подкрепата на поробените и угнетените. Те му носели новините, те го снабдявали с храна, те то криели, ако се наложи. Хората вярвали, че него и дружината му „куршум ги не фата ..." .

    

Любовта и преклонението си населението от Златоградско и Родопите пресътворило в песни, в легенди. Пеели и разказвали не само за юначеството, но и за любовта на Делю към красавицата Гюлсюме. Тя му била и вярна изгора, и незаменима спътница в борба­та. Мохамеданската вяра не пречела нито на любовта им, нито на изпълнението на

Църкви и музеи

Религиозните паметници в границите на Златоград са много красиви и представляват огромен интерес за туристите. С най-голямо значение са: църквата "Успение Богородично", църквата "Св. Георги Победоносец"; параклисите "Св. Атанас", "Св. Неделя", "Св. Константин и Елена".

Църквата "Успение Богородично" се намира в центъра на Златоград и е построена през 1834 година. Тя е една от най-старите църкви в Средните Родопи. Близо половин метър е вкопана в земята.  Тя е вкопана, с наклонен терен, трикорабна, едноабсидна, четирискатна, леко разстлана. Градежът на църквата е от каменна зидария, подът също е каменен, а таваните са дъсчени. Част от иконите са изцяло нови, а всички други са възрожденски, рисувани най-вероятно през 19 век. Майсторите зографи са неизвестни, но личи рисунъка на художници, представители на Самоковската и Тревненската школи. С влизането в нея човек слиза с няколко стъпала и остава впечатлен от майсторското изпълнение. На иконостаса има ценни икони, като една от тях е на Захари Зограф. След построяването й, в една от постройките на двора й, се премества, откритото през 1830 г. в Стоянковата къща, килийно училище.

В църквата били събирани и опазени стари ръкописи, църковнославянски книги и утвари, донесени от Света гора и Божи гроб. В нея се съхранявала и съставената още по време  на турското робство „История" за Делю Войвода. За съжаление тази „История" изчезва по време на борбите за самостоятелна църква.

Построяването на църквата станало със специалното разрешение на султана. По това време Султан Махмуд ІІ, съобразявайки се с клаузите на Одринския мирен договор от 1829г., позволявал възстановяването на стари разрушени християнски храмове. Златограчани били едни от първите, които се възползвапи от това позволение. За да издейства необходимия ферман в Цариград, на два пъти ходил златоградският първенец Димо Караджинов.Той носил подписка от много златоградчани християни и видни българи мохамедани, че е честен човек и верен поданик на султана. Султанът го наградил с отличителен почетен знак и в тази връзка закачили на коляното на потурите му специално звънче, та всеки, който го срещнел да му отдава уважение като почитан от султана човек. Въпреки огромната си амбиция и желание Димо не успял да получи фермана лично, тъй като починал три месеца преди издаването му. Тогава на помощ се притекъл митрополитът на Гюморджина, който изпратил специален човек до столицата да го вземе и донесе. Във фермана освен разрешението за строителство на ниска, вкопана в земята черква, скрита зад високи зидове, се съдържали и височайшите пожелания на султана за мирно и братско съжителство на даръдерци от двете верски групи.

Мястото за построяването на храма е определено да бъде върху развалините на друг храм, разрушен от турците около 1722 г., и чието място служило за гробище на християните. Изграждането е съпътствано с много трудности. Денем майсторите градили, нощем фанатизирани османлии разрушавали изграденото. Сродниците на Дима Караджинов, братята Готовци, решили да причакат разрушителите и да ги убият. През нощта двамата братя се скрили пред сегашното училище „Васил Левски". Същата нощ трима души се запътили към строежа. Братята, покрити с бели чаршафи се изпречили пред злосторниците. Единият умира от страх, а другите двама са удушени и хвърлени в  близкия кладенец. Този случай не минал незабелязано. Двамата братя избягали в Гърция, а строежът бил спрян. След доста подкупи е издействано ново разрешение от местната власт и майсторите продължили строежа на храма.

За да се предпазят строителите от камъни, които били хвърляни от минувачите покрай църквата и от съседните къщи и за да се съхранят строителните материали от крадци била построена осмоъгълна ограда, а на 1,5 м от сегашния вход завеса от камък, за да няма пряка видимост към двора на църквата.

За разлика от всички къщи в Златоград, църквата е била покрита с каменни плочи, за да се предпази покрива от хвърляните камъни. Плочите били докарани от Смолянско.

През 1834 година след много усилия храмът е завършен. Наречен е "Успение на Пресвета Богородица". За съжаление до ден днешен не се знае кой е майсторът строител.

Храмът е разделен на три части: олтар, мъжко и женско отделение. Женската част е отделена от мъжката с решетъчна ограда.

Недълго след построяването на храма, за да не се гаврят с гробовете на починалите християни,  се взема решение мъртъвците да се погребват в двора на църквата. Тъй като мястото е малко, костите на починалите се изваждали след 6-7 години и поставяли в обща костница. Тази практика съществува до 1977г., когато е построено общо градско гробище.

Години след построяване на църквата, когато стана възможно биенето на камбаната, е изградена дървена камбанария в северозападната часта на храма, която била съборена от силна вихрушка през 1930г.

Иконостасът е изработен на място и представлява обикновена дървена конструкция без резби и орнаменти. Иконите са създадени през периода 1834 - 1859г. и са донесени главно от Света гора, тъй като през тези години Дъръдере е имало постоянна връзка със Светогорските манастири. Интересно е, че някои от малките икони са по-стари и от самия храм. Те са донесени от параклиси и храмове, съществували преди 1834г.

Неизвестно кога на ламарина са изписани образите на дванайсетте апостола и Вседържителя от художника Влашо от Асеновград.

В двора на църквата има килийно училище, функционирало в периода 1835-1836г.

Според едно предание църквата била построена само за 40 дни и трябвало да отговаря на условието, когато турчин на кон минава покрай църквата да не е по висок от зидовете й.

Църквата „Св. Георги", според надписа от северната фасада е построена през 1871 година и представлява голяма, куполна едноапсидна псевдобазилика с открит притвор на запад.

За нейното съграждане се разказва следното: "Златоградските търговци и занаятчии-гурбетчии често ходели на Узунджовсия панаир. От Узунджово дошли в Златоград трима младежи - Запрян, Ганко и Русен, да учат занаят. Тук се задомили и станали родоначалници на Запряновци, Ганевци и Русеновци. След смъртта на първата си съпруга Запрян се оженил за Петърка хаджи Манолева. На нея се присънил Св. Георги и казал, че трябва да се заеме с изграждането на храм на негово име..."

Започнало усилено строителство. Камъните за ъглите и первазите на прозорците добивал и дялал младеж от с. Хасовица, Смолянско, под надзора на стария майстор Стоян. Каменната кариера била собственост на лош турчин, който забранил да се вадят камъни за черквата. Тогава, уточнява в летописната книга на църквата дългогодишният свещеник Аролски, Св. Георги се присънил и на турчина и го увещавал да не пречи. Турчинът, не само че разрешил да се продължи работата, но когато църквата била построена, дарил едно теле курбан за освещаването й, две оки зехтин за кандилата, три оки восък за свещи...

Църквата е осветена на 23 юли 1872г. от пловдивския митрополит Панарет и дякон Максим, сетнешен пловдивски митрополит.

Първият свещеник на „Свети вмчк Георги Победоносец" е Никола Рачков от Златоград, който служи до 1900г. Сегашната камбанария е построена през 1911 - 1912г.

 Храмовата икона на св. Георги е изписана от образописеца Нестор - представител на Дебърската школа. Той е рисувал и иконите от царския род на иконостаса. Много от иконите са от Света гора и имат ктиторски надпис.  Всички икони са в сравнително добро състояние. Има икони и от Света гора, Трявна, Самоков.

През 1852 година с обществени средства и труд златоградчани построяват Взаимното училище. Тук през 1978 година е разположена музейната сбирка „Просветното дело в Средните Родопи". Във възрожденска къща е разположена и музейната сбирка на пощите, телеграфа и телефона. Нейната експозиция също представлява интерес за гостите на Златоград.

Музейни сбирки

Музейната сбирка "Просветното дело в Средните Родопи".

работно време: всеки ден
за групи: организирано, превод
телефон: 03071/ 25 51, 03071/ 24 18
уеб-сайт: www.zlatograd.bg
ел.поща: zlatograd@unacs.bg

Музейната сбирка е открита в Златоград през 1978 година и е втората по рода си в страната след Априловската гимназия в Габрово. В музея могат да се видят запазени до днес класна, учителска и битова стая на учителя, може да се потопите в просветителския дух и атмосфера на Възраждането.

Разположената тук музейна сбирка разказва за развитие на образованието и видните народни будители - Яков Змейкович, Ангел Киряков, Тодор Крушовалиев, Златка Димитрова и други.

Експозицията показва нагледно как учениците се обучавали, използвайки заимноучителния метод: по-големите ученици обучавали по-малките. Децата се учели да четат, пишат, изучавали граматика, история и ботаника. Учебните помагала и учебници се набавяли от пловдивски книжари от печатната база в гр. Солун. В класната стая са представени пясъчници, восъчници, мастилници, карти, сметало и пръчка послушанка. Един от първите учебници в златоградското училище е Неофитовото евангелие издадено през 1859г. В Лондон. Просветителят Ангел Киряков го е използвал тайно от гръцките духовници, за да учи будните златоградски деца да пишат и четат на български език, а не на гръцки.

През 1855г. Ангел Киряков, който е бил един от първите учители в Златоград участва в работата на голямата учителска конференция в Пловдив, на която се решава да се въведе официално преподаване на български език в училищата. Въпреки трудностите златоградските учители решително остоявали българските интереси и очертали пътя на едно наистина светско училище. Такова то станало след 1880г. По времето на Яков Змейкович (1740 - 1813г.). Той е роден в с. Вруток, Скопско, в семейство на български земеделци. В Златоград се установява през 1880г. Идва тук със задачата да укрепва българския национален дух в училището, да засилва влиянието му в културния напредък и обществения живот на златоградчани. Отстранява турския и гръцкия език от преподаването. Въвежда тържествени беседи, започва да се чества 24 май, създадено е слято девическо училище с учителка Злата Димитрова от Одрин. Просветното дело в Златоград е свързано с имената на видните народни будители оставили светла диря в паметта на града - Яков Змейкович, Ангел Киряков, Тодор Крушовалиев, Злата Димитрова, София Маркова. Освен просветители тези възрожденци дават всичко от себе си за свободата и пробуждането на родния край.

Част от учителския колектив във Взаимното училище са членове на ВМРО и участници в национално - освободителното движение - Кирчо Малашев, Никола Хаджиангелов, Иван Садръзанов, София Маркова, Илия Хаджидончев и Костадин Александров.

На втория кат(етаж) на чардака се намира т.нар. "миндерлък" - тук е битовия кът във Взаимното училище. Тук учителите са се отморявали, а от чардака са следели за дисциплината на учениците, които в обедната почивка играели на двора. С камбанен звън ги събирали за час. На чардака също така се намират автентични ръчно изработени мебели. В жилището на учителя може да се види възрожденска уредба на стая. Стените са застлани с местни тъкани килими, изработени от козина.

Музейна сбирка на съобщенията

работно време: всеки ден от 9.00 до 17.00
за групи: организирано, превод
телефон: 03071/24 86       

Тя е единствената в България. Музеят е обявен през 1987 година и се намира под управлението на Български пощи. Експозицията е разположена на 200 кв.м в реставрирана къща в ЕАК, обявена за паметник на културата. Съдържа много богат снимков материал и документи, касаещи историята и поминъка на града от създаването на първата българска поща. Има над 300 музейни единици: марки, стари телефонни и телеграфни апарати, фотоси, морзови апарати, кантари, ръчни пощенски теглилки, ведомост за заплати от 1913 г., пощенски трактове... Включва и документи, богат библиотечен архив, фотоархив. Пощенският музей приема туристически и местни групи, работи и като редовна пощенска станция, която извършва всички видове услуги.

Музейната сбирка към църквата "Св. Атанас" в село Старцево съществува отскоро. Храмът "Свети Атанасий Велики" е открит и осветен през 1998 година от Пловдивския митрополит Арсений. Освен храма църковният ансамбъл включва още магазин, музей и жилище за свещеника на обща площ 250 кв.м. Три икони са дар от НИМ, както и уникалната камбана, принадлежала на Гложенския манастир. Иконостасът е дело на тревненски майстори, а 37-те икони - на софийското семейство Лазаров и Сарова. В музея на християнството са изложени кръст, кандило и икона, намерени при ремонта на джамията в селото през 1916 г. Експонирани са още монети, глинени съдове от тракийския период.

Етнографски музей

работно време: всеки ден от 9.00 до 17.30
за групи: организирано, превод
телефон: 03071/ 41 66, 25 88, 03071/ 25 17
адрес: 4980 Златоград, ул. ''Евгения Пачилова''
уеб-сайт: www.eac-bg.com
ел.поща: eac@eac-bg.com

Историко-етнографската музейна експозиция се намира в една от двете сгради, съставляващи своеобразен архитектурен ансамбъл - от втората половина на ХІХ век, който носи името на някогашните си стопани "Александрови къщи".

Още на входа гостите биват посрещани от облечена в местна традиционна носия служителка. Тя не само съпровожда гостите, но и показва съществените особености на експонатите, свързани с традиционния бит и облекло на златоградчани. Особено интересна е демонстрацията на женските умения при тъкане и домашните занятия за подготовка та на преждата - влачене, предене, пресукване и пр.

В уводната зала са експонирани археологически находки от Златоградския етно-културен ареал. Те са от четири исторически епохи:

1. На траките (първото историческо засвидетелствано население по нашите земи) - от второто хилядолетие преди новата ера до завладяването на тракийските южнодунавски земи през 45г. след н.е. от Римската империя;
2. На Римското владичество - от средата на І век от н.е. до края на ІV век, когато Римската империя се разпада на две части - Западна и Източна (359г.);
3. На Ранна Византия - от края на ІV век до образуването на Българската държава през втората половина на VІІ век.
4. На Българската държава - от създаването и до нейното падане под османско владичество (681-1396г.)

Първата част на следващата зала е посветена двата традиционни поминъка на българите: земеделие и скотовъдство (главно овцевъдство и козевъдство). Представени са:

• сечива за ръчна обработка на почвата, както и образци от основни земеделски култури, отглеждани в Златоградско;
• традиционни оръдия на труда и съдове за млекопреработка, както и предмети, свързани с бита (включително и отдиха) на скотовъдите.

Във втората част на залата се намират традиционни уреди и съдове за първоначално подготвяне на храни (хромел, чутура и подобни). Тук с особено висока стойност е колекцията на традиционно облекло от Златоград и Златоградско. Много силно впечатление правят женските празнични носии, между които се отличава уникалната еднопрестилчена носия - образец на най-стария тип женско облекло.

Вторият етаж на "Александровата къща" се състои от просторен салон, две стаи и кьошк. В салона - в отделни витрини - са подредени характерни за Средните  Родопи накити и обреден реквизит (със съответните местни особености). Естествено преобладават женските украшения (предимно от сребърни сплави).

Единствено тук - в българска музейна сбирка - може да се види традиционна шапка от женска носия с пълен набор от метални украси към нея. Особено се запомня представителният накит "муска с калеми".

Истинско възхищение предизвиква великолепното умение и вроден художествен усет на българските жени, проявено при изготвянето на обичайния невестин чеиз ("руба").

Представено е и пано от традиционни женски чорапи, чиито комбинирани многоцветни компоненти притежават древна магическа символика.

В първата стая е монтиран отвесен стан за големи постелки и завивки (изработени от вълна и козя козина). Този стан е най-стар като тип в историята на човечеството въобще. И отново трябва да се изтъкне, че подобен музеен експонат няма другаде в България. Той може да се наблюдава на живо само тук.

Във втората стая е пресъздадена традиционна за Златоград обстановка - през втората половина на ХІХ - началото на ХХ век. Със своята многофункционалност тя замества един съвременен апартамент - тя едновременно спалня, кухня, помещение за отглеждане на бебето и работна стая.

    

История на Златоград

В един свят, обграден от високите борове на планината, се кипри малкото златно градче - Златоград. Градът, чието име песента за Дельо хайдутин носи безспирно из Вселената, е едно селище с богата култура и многовековна история.

Някога Златоград се е наричал Беловидово - заради ослепително белите му къщи. По-точно наименование на селище едва ли има! Варосани са зидовете, които ограждат всички старовремски къщи, бели са стените им и стаите.

Белите къщи на някогашното Беловидово са накацали из припеците на двете реки - Голяма и Малка, които се събират и слагат началото на река Върбица.

През турското робство Златоград се нарича Даръ-дере - едно име с неизяснен етимологичен произход. „Дар-ъ" означава и „просо", и „тясно". Тясно не може да бъде, защото Златоград е построен на единственото широко място из цялата долина, а и просото тук не е познато. Според други теории Дар-ъ дере идва от Дер-и-Дааре, преведен като „врата на водата, на изобилието". А, знае се, че Златоград е заселен по течението на две реки. Кога за първи път става това заселване се е известно. Но при разкопки, направени в местностите Чойневи лъки и Джерахови ниви, се се разкриват средновековни некрополи от Х - ХІІ век от ранната християнска епоха. От друга страна, едно древно погребение, намерено на билото срещу връх Света Неделя, е явно тракийско. В него освен скелета и една конска глава, са открити фибули и маронийски монети от преди 2 000 години. Археологическите и историческите паметници доказват, че този край е бил населен с траки, славяни и българи. В района има следи от старо селище - развалини от църкви, крепостни стени, пътища, мостове.

След Освобождението от турско робство, градът получава днешното си име - Златоград. Зеленото злато - тютюнът, залежите на олово-цинкова руда, бистра вода и чист планински въздух са кръстниците на това населено място.

Златоград е селище с богата култура и многовековна история.  Тук можете да посетите много църкви, манастири и християнски гробища, които свидетелстват, че по тези земи е живяло предимно българско население.

Първото килийно училище, поставило началото на просветно - образователното дело в Родопите, се намира в Златоград. Тук е открит и най-стария писмен паметник от Родопското Възраждане - „Златоградски писмовник" (датиращ от 1852г.), който е без свой аналог сред откритата досега възрожденска книжнина в България. Тук се намира и най- старата църква в Родопите "Успение Богородично"- построена през 1834 година, според преданието, за 40 нощи.

Характерен облик на града придава  архитектурния резерват. В него от Националния институт за паметниците на културата  са регистрирани  над 100 архитектурни паметника на културата. За българските етнографи, историци и филолози Златоград е средище на най- старите традиции на материалната култура и бита на нашия народ. Постройките в резервата се отличават с белите си зидове около дворовете, с откритите одъри, белите обли комини, с широките дъбови врати. Срещат се елементи от ксантийски и пловдивски тип. В дворовете на повечето къщи има кладенци, оградени с дъбови кошове, с "врътки" за въжето и стрехи от едноулучени керемиди. В старата част на града се намира и Възрожденския ансамбъл, който не е само застинала картина от онова време. И досега комините на неговите къщи димят, а стаите му се изпълват с родопска песен и глъч.  В архитектурния резерват има изграден Етнографски ареален комплекс, който представлява една експозиция „на живо". Разположена е  в един от кварталите на Златоград, известен с името си "Стария град" - няколко улици с обитаеми къщи в традиционен архитектурен стил. Някои от къщите са превърнати в приятни кафенета и ресторанти. Ако се умориш, вървейки по живописните улички, може да опиташ някоя вкусна гозба под звуците на мелодии, изсвирени от гайд а и да изпиеш чаша или две от ароматното златоградско кафе на пясък. Рецептата все още е семейна тайна, но вкусът му е несравним.

Много интересни са работилниците, представящи традиционни занаяти. Целогодишно, в автентичен и подходящ интериор се възпроизвеждат на живо всички дейности, свързани с първичната обработка на вълна, козина и памук, на предачеството, плетачеството, тъкачеството - с отвесен и хоризонтален стан (вкл. и мутафчийство), абаджийство, гайтанджийство и терзийство, ножарство, както и производство на родопски специалитети и напитки от златоградско.

В резервата може да видите и шевна машина на повече от 100 години, както и нагледно да ви покажат как се коват средновековни мечове. Като влезете в ножарската работилница, майсторът задължително ще ви даде синьо мънисто - талисманче за спомен. Златоград е единственото място, където се изработва кози рог - той се прикрепя майсторски към специално изработена дървена дръжка

Воденицата е един от най-атрактивните обекти, включващ три съоръжения - валявица, тепавица и воденица- караджейка.

      

През 1871 година е построена втора църква в Златоград "Св.вмчк Георги Победоносец". В двора й е създадено и българско светско училище. В запазената му сграда се намира музейната сбирка "Просветното дело в средните Родопи". В сграда - паметник на културата също е разположена и музейна сбирка на съобщенията.

Изключителен интерес представляват църковно - манастирската крепост на връх Св.Неделя, намираща се на 8 км северозападно от Златоград, където сред дъбова гора е изграден едноименния параклис и помощни постройки към него. Параклисът "Свети Атанас" е живописно разположен на възвишение край града. От него се вижда почти целия Златоград. През 2006 година бе възстановен параклиса „Св. св. Константин и Елена", намиращ се на самата българо-гръцка граница, предстои възстановяване и на параклис „Св. Илия". Всички те са изградени на върховете около Златоград, на мястото на разрушени светилища. Около землището на Златоград са разположени четири хълма, чието естествено положение образува така наречената „Кръстата гора". И до днес се смята, че те закрилят града.

Сакралната зона "Кръстата гора", вероятно е определена още от времето на езическите светилища, превърнати по-късно в християнски култови места. Обожествяването на Слънцето идва от Дълбоката древност. По-късно то се преобразува в образа на Иисус Христос - Създателя на света и Слънцето. Вярата в чудотворната сила на християнския кръст е трайно отразена в Златоград - на четири от най-високите заобикалящи го върхове е имало езически светилища, превърнати по-късно в християнски култови места. Това са: "Св. Атанас" (със съществуващ параклис), "Св. Илия", "Св. Елена" и "Св. Екатерина". Мислените линии, съединяващи срещуположните върхове образуват своеобразен кръст. Затова именно местното население нарича цялата зона на кръста "Кръстата гора". И досега се вярва, че Златоград е бил и ще бъде запазен от злини - благодарение на своето разположение в тази сакрална зона.